Живея – де факто умирам.

1.

 Виждам демони, но никой не ми вярва и всички ме заклеймяват с името „шизофреник“. Тези всички всъщност са гласовете в ума ми, онези шепоти и сенки, с които споделям самотата и нощите си. За нищо на света не бих разкрила тая си същност на човеците, давещи се във фалшивите си усмивки. На практика аз съм като всички тях – хлапе с мечти, хлапе с вредни навици, хлапе. Ала, за жалост дълбоко в себе си аз отдавна не съм хлапе – тоя си образ погребах преди няколко години.

 С цел да разкрия наивността си (която безброй пъти разпали жарта на една нелепа надежда) ще кажа: Още приживе, аз вярвам, че умираме и възкресяваме стотици пъти. Раждаме се и се обричаме на гибелта, защото нека бъдем честни за всички ни, рано или късно, тя ще настъпи. Ще ни залостят в дървени ковчези и ние сами ще подарим телата си на майката земя, където безоки червей ще получат своето пиршество, ала има едно милиграмче от нашата същност, което нищо не ще да разяде – душата ни. Тая прашинка залепена нейде из дълбините на сърцето ни, която мре, ражда се, боледува и оздравява. Тази миниатюрна точица, която учените все още са неспособни да видят, просто защото забравят, че тя самата е вид сетиво.  Любовта е нейното лекарство, но и понякога нейната отрова. Мечтата, въображението, предчувствието, сълзите, усмивките, радостта, страха… всички те са нейни чеда. Дребно петънце заклещено в гръдния ни кош, ала вселена за цялото ни същество. Именно там аз никога не съм сама. В този микросвят, където се простират реки от мъка, където всяка дума поражда нов нюанс на мен самата, където няма идентичност, където царят химери и утопично съвършенство, там аз виждам своите демони, там аз съм влюбен шизофреник!

 Странно е как реалността, с всичкия си присмех спрямо сакатите поети като мен, сама ми дава ключа към металната врата на този мой сакрален свят. Ето сега навън ръми нежно зимен дъжд и аз, стиснала чаша с горещ чай, лежа точно до прозореца, на който се стичат вадички ледена вода. Отсреща ми е гората. Високите борове са наредени като страшни стражари. Аз знам какво пазят там вътре, знам, защото то е и в мен. Отпред облегнала се на едно умиращо дърво седи Куалема[1]. Името й означава смърт не случайно. Тя не е призрак, ала й се ще да беше. Преди няколко години, аз съвсем умишлено убих нейният любим – Шин[2]. Тогава бях изключително самотна и прекарвах голяма част от времето си сред вътрешните си демони.  Нямам си на представа дали сама не родих тези два персонажа, или пък те сами се внедриха в това мое лирично пространство. Понякога чувствам разкаяние за това, което причиних на своята героиня, но явно това е било път към една моя душевна смърт. Много често виждам тъмната й сянка как дебне зад пламтящата фигура на моята надежда за царска любов. И ето ме сега с буза облегната на леденото стъкло, аз се опомням…

-          - Разби ми сърцето само защото твоето се разпадаше… - прошепнаха сините устни на Куалема, чиято мокра фигура сега бе застанала до мен.

С вкочанените си пръсти, тя леко гали лицето ми, а от очите й, по килима, капят невидими кървави сълзи.

-          - Знам… - сякаш сама на себе си казвам. – Проблемът е, че нямам помен кой ми причини онази мъка.

-          - Проблемът е, че и аз не помня защо ти бе нужно да страдаш.

 И в следващия миг всичко се разпада, издишам тежкия въздух, който сякаш се бе заклещил в дробовете ми и се питам: Какво стана с всички онези рани, за които така чувствено през нощите съм писала? Знам едно – умирала съм вече прекалено много пъти, а съм едва на 18 и всичко това е било, защото не съм схващала Любовта и точно заради това свое невежество аз съм уморила толкова много свой безкрили ангели, попаднали в бездната на едно неориентирано сърце. За това и вътре в себе си, аз сама се хуля с думата „шизофреник“. Личността ми е разделена на десет и всяко малко човече има своя позиция. Всички те търсят едно, но искат да го намерят по различен път, а нима е възможно едно тяло с милиони персонажи и цяла своя Вселена да поеме в две опониращи се посоки? Именно това се опитвам да разбера и в това свое търсене, аз неусетно създавам сложен крепостен лабиринт, който никой не ще да иска да разгадае…

*

-  Нана, събуди се!! – изпищя тънко гласче в ухото ми.

Аз разтворих едва-едва клепачите и усетих как нежен полъх разнася миризмата на люляк – да, тук вътре, в моя свят цари вечна пролет. Пред мен беше застанала дребната Каупунки. Тя е малко демонче, което се явява душата на малкия град, в който живея (за жалост, тя си няма на представа, че е жива само в моето въображение, тъй като е смесица между реалността и нереалността). Създадох я съвсем случайно, докато се прибирах от училище. Ежедневно минавам покрай един ощърбен строеж, който е наобиколен от плевели, боклуци и фасове. И там сред напукания бетон и ръждясалите железа я видях с лилави очи вперени в мен. Кожата й беше призрачно бяла, а косата, черна и гъста, завързана на рошава опашка, която стигаше чак до кръста й. Беше облечена в огромна черна рокля с много тюл, а в дясната си ръка стискаше Ото – черепът ми Ото! С единствената съществена разлика, че това бе истинската глава на Ото фон Бисмарк и можеше да говори. От онзи ден насетне Каупунки е сред най-редовните ми спътници, сякаш именно в нейния образ аз намерих утеха за раната, която ми причини Борис, а той, уви е част от действителния хронотоп на житейското ми съществуване.

-          -  Хайде ставай имам история за теб – подкани ме тя и аз изкорених мислите си за паралелния свят на същността си – сега бях вътре и нямаше вън!
 Разхождахме се из гори обагрени в златисти тонове и от всяко дърво се ронеха капчици – това бяха изплаканите ми сълзи, защото преди да срещна Каупунки и Ото, аз се бях погребала сама. Сега бях в началото на новия си живот – и там и тук.                                           Малкото демонче, с тъмната коса, ме доведе до един каменен олтар, който едва се забелязваше от зеления бръшлян, който се бе увил около него. Над този олтар стоеше статуята на каменен мъж с разперени ръце – странно, но точно това ми бе някак непознато. Каупунки разчисти прашните растения и измъкна една дебела, синьо-зелена книга и ми я подаде.

-         -  Какво, по дяволите, правиш, дете, недодялано! – развика се рохкавия череп в ръцете на Каупунки.

-          -  Как какво, г-н Бисмарк? – насмешливо му отвърна дребната му спътница. – Нима Нана някога успя да довърши тая история?

-         -  Тя има хиляди зарязани книги из пущинака, а ти дяволско изчадие такова ще й дадеш именно тая!! – нервно забоботи безплътната глава.

-          -  Какво толкова… - попитах аз, докато вдигах дебелата буца листове към очите си. Заглавието с позлатени букви беше: „Бори се“…Тогава ми стана ясно, от какво искаше да ме предпази Ото. За миг природата около мен замря и започна да вали лепкав дъжд, който имаше солен вкус.

-          -  Мила, Нана нима е редно да зарязваш така историите си? – някак поучително ме попита демончето с лилави очи .

Аз я погледнах с тъга и казах:

-          - Любовта е история, която се пише от двама, мило дете… сама няма как да я довърша.

-        -  Нали знаеш, че това „няма“ означава… - пое да ми каже Каупунки, но малката ми вселена ме пронизана от ужасяващ шум – този на алармата.

Станах по възможно най тромавият начин и с няколко препъвания се добрах до алармата, сложих я на режим snooze и се върнах обратно в топлото си легло, което се явяваше единствения ми любовник и се потопих в просъница. Разбира се, нямах и помен от това, което ми се бе случило във вътрешния свят поради простата причина, че всеки път, когато пресека границата на двете си реалности се сменя и личността в мен самата. Обаче подсъзнанието ми бе отворило врата към едно минало, което изглежда щеше да ме терзае още много дълго….

[1] Смърт от финландски

[2] Смърт от японски